В своята дългогодишна история той e изградил традиции в областта на популярното музикално-сценично изкуство.
*ТЕАТЪР ЗА ЛОШИ ВРЕМЕНА
“Настроение, лудост, екстаз! В годините меж-
ду двете световни войни се надпреварваха всевъз-
можни сензации. Предлагаше се почти всичко: от
възвишеното до абсурда, от екзотичния източен
мистицизъм до шикозните, нови модерни танци
като чарлстона…
В края на 20-те и началото на 30-те години бя-
ха направени много сериозни експерименти на сце-
ната и на екрана – но масата се стремеше към вед-
рите комедии, оперети, ревюта. Дори голяма част
от онези, които гледаха “Опера за три гроша” ид-
ваха не заради социалното послание, а да чуят
прекрасната музика на Курт Вайл!… Колкото по-
лоши ставаха времената, толкова по-голяма пот-
ребност имаше…от смях, музика и хепиенд.”
Роберт Шолц
Изглежда почти невероятно, но 20-те и 30-те години на отминалото столетие – годините на световната рецесия и голямата депресия, на гастролиращата безработица и походите на глада, на верижните локални войни до настъплението на фашизма и аншлуса – в действителност се вписват в културната история на човечеството под общия знаменател на развлекателната индустрия, звуковия филм и смайващите тиражи на грамофонни плочи с шлагерна и танцова музика. Именно тя е и “рекламното лице” на belle epoque – прословута метафора на абсурда и скритите противоречия. Екзистенциалното самоотричане на модерната епоха, разтърсена от две световни войни и обсебена от митологията на консумативното изкуство, е предизвестено с бестселърите “Нежна е нощта” Скот Фитцджералд, “Сбогом на оръжията” на Хемингуей, “На западния фронт нищо ново” на Ремарк.
Но фаталната 1929 ще се запомни не само с борсовия крах на Уолстрийт, а и с холивудската танцова феерия “Бродуейска мелодия” – успешно конкурирана още на следващата година от берлинския тон-филм “Две сърца в 3/4 такт”, с емблематични за времето песенно-танцови шлагери на Роберт Шолц.
Краят на тридесетилетието остава в същата фрапиращо-налудничева рамка: през 1939 Хитлер напада Полша, отпечатан е романът-енигма на Стайнбек “Гневът на мравките”, а десетата муза триумфира с холивудските “Оскар”-и на “Отнесени от вихъра” (с Вивиян Лий и Кларк Гейбъл) и мюзикъла “Магьосникът от Оз” (с Джуди Гарланд). Докато посланията на епохата: “Герника” на Пикасо, “Матис художникът” на Хиндемит, Кармина бурана и “Танцът на мъртвите” на Онегер, Концерт за лява ръка на Равел, Музика за струнни, ударни и челеста на Барток, “Ромео и Жулиета” на Прокофиев, “Катерина Измайлова” на Шостакович, сякаш потъват между натрапчивите филмови и грамофонни шлагерни рефрени, съпътстващи грохота на Втората световна война. На ръба на ядрения апокалипсис светът истерично се забавлява с все по-екстравагантни и пищни развлечения, фаворитката между които е очарователната Оперета.
[…]
Оперетната дружба
В типичния за времето калейдоскоп от културни развлечения, не липсват и концертни изпълнения с откъси от популярни оперети, към които столичната публика, макар и все още жанрово недиференцирана в своите предпочитания, явно започва да проявява по-голям афинитет.
Първото любителско оперетно представление у нас
Би могло да се приеме, че първото любителско оперетно представление – на оперетата “Кармозинела” от берлинчанина Виктор Холендер (по либрето на Рихард Хиризон), състояло се на 10 май 1914 г. в Шумен, е логична кулминация на утвърдения в изпълнителската ни практика жанров спектакъл на детска оперетка с нравоучително съдържание.
След успеха в Шумен, оперетата гостува и във Варна. След сърдечния прием на варненската публика и специалното внимание от страна на чужди търговски консули в града ентусиазират още повече шуменските артисти, които скоро след завръщането си се обявяват официално за Оперетна дружба.
В устава на дружбата се подчертава, че нейна основна цел е “… чрез художествено изпълнение на наши и чужди оперети…да всее сред дружествените членове любов към народната и художествената музика, да развие музикалните им способности, да работи за разцвета на оперетното ни дело”.
[…]
На 5 януари 1915 г. Шуменската Оперетна дружба представя втора оперета от Холенде – “Тайнственият кавалер”. В постановката за първи път (във второстепенна тенорова роля) се изявява и бъдещият основоположник на професионалното ни оперетно изкуство – Ангел Сладкаров.
*Откъс от книгата на Румяна Каракостова – “Български оперетен театър в годините между двете световни войни”
Ангел Сладкаров Роден е в София на 18 октомври 1892 г. Участва в изпълненията на Българската оперна дружба. На 10 февруари 1918 г. в кинотеатър „Одеон“ постоянна оперетна трупа, подбрана от него, изнася оперетата „Маркиз Бонели“. Инициира създаването на оперетните театри „Ренесанс“ и Кооперативен театър. След атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. емигрира по политически причини в Германия. Взима със себе си и монтирания от него филм за атентата. Задочно е осъден на смърт. През това време завършва режисура при Макс Райнхард. Получава амнистия през 1931 г. и се завръща в България. Основава оперетен театър „Ангел Сладкаров“ през 1933 г. През 1936 г., докато е на турне из България, се жени за Надя Ножарова, с която се развежда през 1940 г. Поради финансови затруднения този и другите оперетни театри създадени от него „България“ и Нов кооперативен театър съществуват кратко време. В периода 1944 – 1962 г. се занимава с литературно-преводаческа дейност в чужбина. След завръщането си в България през 1962 г. работи като режисьор и методист в самодейни оперетни театри. Почива на 16 януари 1977 г.
През 1975 г. издава мемоарите си „Българско оперетно изкуство”.
“На седем годинки тръгнах на училище. В учението по аритметика бях слаб, но по пеене – отличен. Това доведе до първата певческа роля в една детска пиеса и първото ми появяване на театралната сцена.
В педагогическата прогимназия в гр. Шумен бях един от най-добрите ученици по пеене и музика. Свиренето на цигулка бе задължителен предмет в училище и трябваше да си купя цигулка. Баща ми категорично заяви: “Цигулар къща не храни!”. С болка на сърце преглътнах горчивия залък, но си съчиних песен: “Цигулар къща не храни, пееше песен баща ми!…”. Татко имаше право. Откъде пари за цигулка в джоба на един дребен чиновникс голяма фамилия. За цигулката не съжалявах. Чувствах, че природата ме е надарила с друг инструмент – хубав глас. Реших да го поддържам и усъвършенствувам. Но как?… За това бяха нужни средства .
Постъпих певец в църковния хор на града. От хорист бях “повишен” до солист. Баща ми бе преместен на служба в София. Това много ме зарадва. Отивах в столицата. Там се откриваха по-големи възможности за изява и учение.
Като ученик от V клас в Трета мъжка гимназия в София успях да постъпя в хора на основаната в столицата “Оперна дружба” с известните оперни певци и където започнаха да ми възлагат малки роли.
Баща ми не забрани това мое увлечение, но избърза да прибегне до друга хитрост. Без мое знание през 1910 г. ме записа юнкер във Военното училище в София. На първо време трудно понасях казармения режим. Утеха ми бяха песните, които по време на почивка непрестанно пеех в парка на училището, заобиколен и пригласян от всички другари по съдба – юнкери. В строевите маршове бях запевчик.
Скоро славата на моя глас се понесе извън стените на училищния парк. Всеки ден привечер нашите песни се разнасяха по съседните квартали. Това бяха песни, които впоследствие записах на грамофонни плочи.
…
Като подпоручик от кавалерията през лятото на 1912 г. бях изпратен взводен командир на служба в Десети конен полк в гр. Шумен.
В този добре познат град успях да вляза във връзка с музикалните дейци – учителите по музика Величко Дюкменджиев и Иван Стефанов. Присъединих се към тях, за да формираме малка оперетна дружба за ученически представления.
С обявяването на Европейската война се тури край на това начинание. Трябваше да замина за фронта.
Отново заехтяха оръдия и куршуми…ударен от куршум в главата загубих съзнание. Свестих се в една подвижна полева болница. Раната беше лека, безопасна – слабо мозъчно сътресение. Евакуираха ме в четвърта болница в София. Излязох от болницата и зашарих по улииците на София….в главата ми бучеше оперетна музика, нещо такова, което би могло да плени сърцата не само на децата, но и на зрели, възрастни хора. Реших да се заловя за работа. За целта трябваше да си съставя план. Преди всичко беше необходимо да се снабдяс поне една такава пиеса. Обърнах се с молба към музикалното издателство “Вайнбергер” – Виена. Скоро получих клавир, либрето и оркестров материал на една оперета под заглавие “Шансонетката” от Делингер. Заглавието ме разочарова…..Реших да озаглавя оперетата “Маркиз Бонели” по името на главното дейстуващо лице – комика в оперетата.
Втора точка от фантастичния план
Откриване на подходящи за ролите артисти-певци и голям оркестър.
С помощта на комитета за войнишки подаръци за фронта се насочих към оркестъра на тогавашната гвардейска музика.
Капелмайсторът Мацак одобри моята идея… започна да прелиства партитурата, да тананика, да припява някои от мелодиите с хрипкав глас.
“Прекрасна музика!” – възкликна той.
Наближаваше денят на премиерата. Всичко се влачеше кое с коли, кое на ръце в кино-театър “одеон”, където трябваше да се изнесе премиерата. След четиримесечен общ труд денят на премиерата бе определен – 10 февруари 1918 г.
Началото на представлението бе обявено за 20:00 часа. Точно в 19:30 часа залата бе препълнена, публиката бе заела местата си и чакаше търпеливо, вдигането на завесата. Точно в 20:20 салонът се затъмни. Настъпи гробна тишина. На диригентския пулт се появи капелмайсторът Мацак. След свършване на леката увертюра напрежението в салона се повиши, аплодисментите се засилиха. Със смях завърши първо действие, с радост и задоволство изпрати публиката младите артисти, които за мое учудване изиграха ролите си по-добре, отколкото на генералните репетиции.
Още в началото на второ действие настроението в залата рязко се повиши: последваха бисиране на всеки музикален номер (без изключение), аплодисменти и викове “браво” при открита сцена. Възторгът бе неописуем. Нахлуваше кой както може на сцената, зад кулисите, по гардеробите.
Същият триумф се повтори и в края на трето действие, при който ентусиазираната публика непрекъснато аплодираше своите нови любимци – младите оперетни артисти. Така завърши премиерата на “Маркиз Бонели” от Делингер, с която се тури началото на оперетното изкуство у нас. “
ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!
Артистите от Свободен театър Мими Балканска, Вера Салплиева, Ангел Сладкаров, Асен Русков, Симеон Симеонов, Петко Пиков, Иван Станев и Илия Стоянов престанаха да бъдат артисти на Свободен театър, образуваха свой собствен Кооперативен театър, който ще започне наскоро своите представления в театър “Ренесанс” на площад “Възраждане”.
Следват
Свободен театър,
театър Ренесанс,
Кооперативен театър,
Оперетен театър “Ангел Сладкаров”,
Кинотеатър “Одеон”, Театър “България” 1940,
Нов кооперативен театър 1941,
Художествен оперетен театър
Всички те допринасят за развитието и стабилизирането на оперетното изкуство в България.
Със създаването на Музикалния театър “Стефан Македонски” на държавни основи, както и на десетките самодейни оперетни театри в почти всички провинциални градовев страната оперетата започна нов живот!
Много се радвам и съм безкрайно щастлив, че можах да доживея и да видя със собствените си очи оперетното дело под сигурния покрив на народната ни власт, защото за мен оперетата е била моя съдба. Аз никога не съм се разделял с оперетата даже в часове на най-тежки изпитания.”
Националният музикален театър e единственият в България профилиран театър в жанра на оперетата и мюзикъла. В своята дългогодишна история той e изградил традиции в областта на популярното музикално-сценично изкуство.
През 2018 година се навършиха 100 години от началото на професионалната оперета в България – 70 от тях принадлежат на Музикалния театър. Той е пряк наследник на сценичните достижения на първите частни оперетни театри в България, прокарали пътя на подкупващото с блясъка и виталността си оперетно изкуство. На този юбилей са посветени и най-новите заглавия в афиша на театъра – оперетата на Калман „Царицата на чардаша”, най-обичаната българска оперета „Българи от старо време” от Асен карастоянов, написана за трупата на Музикалния театър, и най-популярния съвременен мюзикъл „Фантомът на операта” от А. Л. Уебър, чиято премиера се състоя в началото на 2019 г. А през 2023 г. на сцената на Музикалния театър се играе и втората част на бродуейския мюзикъл “Любовта никога не умира”.
В десетилетията на изграждане на репертоарната си политика театърът поддържа и представя пред българската публика заглавия не само от класическия репертоар на оперетното изкуство, но и на най-хитовите имена на класическия и съвременен мюзикъл. В неговия афиш се поддържа златния репертоарен фонд на оперети като „Прилепът” на Йохан Щраус син, „Царицата на чардаша”, „Графиня Марица” на Калман и други.
С ефекта на културно събитие от национално значение са и първите в България постановки на световноизвестни мюзикъли. Сред тях са шедьоврите на съвременния класик на жанра Андрю Лойд Уебър: „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха” (2000), „Исус Христос суперзвезда” (2002), „Евита” (2005), „Котки” (2009), „Булевардът на залеза”(2017), както и нашумелия по световните сцени мюзикъл „Мис Сайгон” на Шьонберг (2007).
Всички спектакли в Националния музикален театър са обезпечени с мащабна сценография, озвучителна и осветителна техника, както и в изработването на хиляди оригинални костюми.
В афиша на театъра винаги е имало специално място за творбите на най-изявените български композитори, сред които Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Александър Райчев, Жул Леви, Георги Костов, Димитър Вълчев. На сцената на националната оперета за осми път се поставя шедьовърът „Българи от старо време” от Асен Карастоянов, написан специално за трупата на театъра.
През годините от създаването си до днес първата ни оперетна сцена утвърди значението си в развитието на българската култура и получи статут на национална културна институция.
Авторитетът на Музикалния театър е признат и на едни от най-престижните театрални сцени в Европа и Япония, където трупата му изнася над 650 спектакъла. Свидетелство за значимостта на театъра в българската музикална култура са и стотиците записи, репродуцирани спектакли и традиционни участия в програмите на Българската национална телевизия и националното радио.
През изминалите години премиерните продукции на Националния музикален театър са над 400 постановки – от които 120 премиери на класически оперети, балети и комични опери; 59 съвременни оперети, балети и музикални комедии; 84 премиери на български жанрови творби; 56 премиери на световни мюзикъли и много спектакли за най-любознателната детска публика.
Те са били посетени от над 15 млн. зрители. А най-успешните заглавия от неговия репертоар гостуват или се пренасят на всички оперни и открити музикални сцени в страната. За първи път през 2023 г. Музикалния театър участва и гостува на престижните Празници на изкуствата- Аполония, както и на Фестивал “Сцена на вековете” във Велико Търново.
Едновековната история на професионалния оперетен театър в България, 70 години от която принадлежат на Националния музикален театър, днес е ярко свидетелство за жизненосттта на неговото магнетично изкуство. А най-голямото признание за поколенията творци, които са създавали и продължават да създават това витално изкуство, е непресъхващата любов на публиката, която пълни залите на всички спектакли на Националния музикален театър.